Започвам разни неща, опитвам се да завърша това, което съм си намислила, но колкото и да се мъча, не успявам да доведа нещата до край. Позната история, а?... Няма да съм първата, няма да съм и последната. Много пъти съм падала, да, изправяла съм се, но доста по-рядко. Обикновено си стоя долу. Иска ми се, за разнообразие, да бъда този път горе. Искам да напрява нещо значимо. Да, звучи малко банално, но аз обичам да става моята. Както и всички останали де, но това наистина искам да го направя. Искам да се катеря в планината.

Да, едва ли звучи като нещо, което е дълго изстрадвано или пък силно жадувано, едва ли звучи като дългогодишна мечта, а и, дори да се нарече така, то ще бъде доста прехвалено.

Е, аз искам да го направя. Никога не съм го правила преди. Не съм сигурна, че знам какво е, но имам шанса да го направя. Доста настройване на психиката е явно, но не ми се мисли... Вярно, след седмица е, а на мен не ми излиза от главата от месеци, но пък тогава беше само мечта. А при мен доста често се случва да ми отмъкнат щастието под носа. Не искам и сега да става така, но засега това не е в моите ръце. Ще бъде, когато ида в планината.

Да, това е далеч по-страшно. Ще бъда отговорна за себе си. И преди се е случвало както се казва, но в планината всичко е различно. Доказаха го малкото походи, на които съм била. Датата 12ти чука на вратата, а аз не знам какво да правя. Нищо още не е решено, но имам ли „Да”, започвам да стягам багажа. Страх ме е да направя списък, за да не прецакам нещата, страх ме е да се обадя за подробности, страх ме е дори да си помисля, че отивам. Не, не се паникьосвам, искам да е идеално. А имам ли „Да”, ще направя всичко по силите си, за да е перфектният първи път, защото за каквото и да се отнася, първият път трябва да е хубав. Защото е първи. Може би не перфектен, но хубав. Не „запомнящ се”. „Запомнящ се” е по подразбиране.

А на мен ми е за първи път. Сигурно има хора, които никога не са го правили, а и няма да го направят, но за мен е много.

Може би е така, защото не знам какво е всъщност. Но аз знам поне малко. Нямам висше образование в тази сфера, но знам, че няма да е лесно. Хич даже. Осъзнавам, че ще ми бъде по-трудно, отколкото на другите, но го искам. Не съм се чувствала така нахъсана, а и толкова неуверена едновременно преди. Да, обичам трудните неща. Сякаш дори с тях вече съм свикнала. Но не знам дали ще успея. Всъщност, харесва ми и да не знам, но пък...

Да, 12ти чука на вратата... Ако все пак ида, ще ви разкажа каквото видя и науча. И каквото преговоря.

07.08.2006

Е, аз наистина отивам на този толкова желан поход. Майка ми потвърди. И освен това може да й се вярва, защото тя съвсем не беше ядосана, когато го каза. А това е важно...

Е, аз наистина отивам. Само не трябва да превишавам 10те кила багаж, другото е уредено. Тоест, не е, но поне имам зелена светлина.

Така... Вече се похвалих на двама човека, защото съм по-спокойна... Вече походът и моето присъствие там изглеждат неизбежни, а за мен остава само подготовката!!! В следващите дни ще бъде шаш и паника вкъщи, не знам как ще си намеря спален чувал, но поне сега чувствам едно дълбоооко облекчение.

ЩЕ ХОДЯ!!! УРА!!! Кхъхмм... Ще ходя!

Да, ще си походя с километри, колкото повече, толкова повече, по принцип на Мечо Пух, идеално, нали? Засега още съм спокойна, но 12ти чука на вратата...

08.08.2006

Отивам, отивам!... Тази нощ не спах (бел.авт – 7/8 август). Когато знам, че нещо подобно ще се случи, не мога да си стоя просто. А явно и да спя. Някак нетипично ми е просто да правя нищо.

Вече събирам багаж. Или поне опитвам. Дрешките събрах оттук-оттам – пуловерите от мама, на тати якето... Сега ако се добера до нечий спален чувал, ще съм мнооого доволна. За мое (и не само мое) най-голямо нещастие, повечето неща, свързани с туризъм, са скъпи. Купуват се веднъж, но хич не са евтини. Ето, чувал, обувки... Така и не пробвах кубинки. Чудя се дали онези хубави кецове биха издържали на всичкото, което ще им бъде предложено като натоварване.

И сега няма да мога да заспя, въпреки че съм уморена, боли ме глава, спи ми се, та чак очите ми се насълзяват, но не искам да спя. Има още толкова неща, за които трябва да се мисли, има толкова неща, които ще забравя... А 12ти чука на вратата...

09.08.2006

Вече остава един ден по-малко. Прекарах още няколко часа в подготовка, или в психологическа подготовка за подготовката за лагера, тоест, похода.

Както винаги, по екстраполация, излиза, че просто багажът ми е много. Добавя ли храна и вода, става идеалните килограми, а да не говорим, че трябва и спален чувал да мъкна. Та, няма да е лесно, първо, защото багажът не е малко, второ, за първи път ми е, така да се каже. До Пловдив се уредих с транспорт – добрият тати спаси положението, иначе трябва да спя в Стара Загора, после в 4х да тръгна за Пловдив. Е, за щстие, ще бъда закарана до автогара Пловдив. Вторият чифт обувки е проблемен, както и непредвиден в теглото на багажа, но това са рисковете на избора и тн. Нямам кой знае каква подготовка, та все си мисля, че няма особен смисъл да наблюдавам, тоест, да нося чувал и шалте, но то шалтето не ми пречи... Ох, това на който и да го кажа, няма какво да ми отговори, не може да ми помогне. А 12ти чука на вратата.

10.08.2006

Все още е 10ти, багажът ми е почти готов... Малко надвишава лимита, но... Колкото по-малко остава, толкова по-напрегната съм. Дали ще успея да заспя тази нощ... Никой не знае. Personne ne c’est pas. Mei ren je dao. Много мина, мъничко остана... Голямото чудене още не е приключило все пак...

Доста късмет ще ни е нужен. Доста късмет ще МИ е нужен... Хубаво време, лек маршрут, малко умора, много ли искам?... Ах, хич няма да е лесно. А и те пилците се броят наесен... И все пак, 12ти чука на вратата.

10.08.2006

Втори дубъл. Този път няма отървне. Каквото станало, станало. Нямам друг избор. Каквото ще се случи, че се случи. То е вече решено. Решено е да се състои.

Нямам никакъв повод за извинение, просто нещата се случват по разписание, по график – правиш нещо, след което се случва друго... Последствията – застрашително надвиснали над всичко, което се случва около мен... Моментни, а трайни...

Страшни. Неподозирани. И за съжаление, реално случващи се. Да, но вече е късно, каквото е трябвало да бъде написано, е било написано, каквото е трябвало да бъде решено, е било решено, а останалото, последствията – те идват с пълна сила и с намерението да се изпълнят.

Нямам шанс срещу тях. Нямам шанс срещу съдбата. След секунди ще разбера...

Хм, има нещо съмнително тук. Подозрителният ми поглед отново установи, че цялостта на огледалото не е нарушена...

Е, съдба, ще се срещнем пак тия дни...

11.08.2006

Откакто станах пълноправен член на БТС, много препатих... И дъжд ме валя, и какво ли още не, и то само в рамките на часове... След 2,5ч трябва да се събудя, за да пътувам за Пловдив, а аз не че съм заспала де... Да, моето пътуване отдавна е започнало, приключението ми отдавна има своето начало. Откакто знам, че ще се случи. Да, има някои неща, които още не са доизкусурени, но и за това има време. Багажът ми е с килограми над нормата, но, за щастие, част от него се яде, така че намалее след известно време. 15кг при допустими 11... Е, не е много зле. Ще ме боли гърбът, ще залитам... Да, просто го усещам вече... Малко остана до същинското начало...

Ах, да, хубаво е да осъзнаеш, че вече е 12ти... Е, вече е 12ти...

Няма връщане назад,

поел съм по пътя,

не мога да спра...

Е, пожелайте ми късмет...

12.08.2006

Спах 2ч. Тръгнахме с татето в 4ч за Пловдив. Награбих си чепка грозде и сандвич и доволно седнах в колата. И се наслаждавах на тъмницата и яркия персеид, който се заби в хоризонта през предното стъкло на колата в 04:55. В 05:23 бяхме в Пловдив, в 05:33 – на автогара Родопи. Среща – на гарата в 6ч. Отправяме се натам. Събираме се след закъснението на влака на варненци и после – на автогарата. Хващаме автобус в 7 и в 9 – на село Проглед. И към събора... Роженския събор.

16.08.2006