Наскоро попаднах на това. И, честно казано, съм ужасена. Уплашена. Това е филм на BBC, направен неотдавна. Случайно, докато преглеждах блоговете, намерих линк към това и реших, че трябва да го гледам, колкото и жесток и натоварващ да е. И го гледах. Боли ме. Но болката ми е нищо, в сравнение с тяхната. Ще замълча, но преди това ще Ви помоля да отделите час и половина от безценното си време, както направих и аз, за да разберете защо предпочитам да мълча. Няма да ви моля за мнения, за коментари. Може пък и вие да решите да помълчите... Изборът е Ваш.

Изоставените деца на България - филм на BBC от Кейт Блюет

"Докато четете тази статия, Филип бавно изчезва. Погледнете показалеца си. Това е дебелината на ръката му. Сега съберете два пръста. Това е обиколката на крака му. Спомнете си снимките на най-слабите деца в Африка, които сте виждали. Те са охранени в сравнение с Филип.

Това е началото на статията ми от декември 2005 г., която описваше живота... Не, хайде пак - това е началото на статията ми от декември 2005 г., която описваше липсата на живот в дома за деца и младежи с умствени затруднения в село Добромирци, на 50 км от Кърджали. Бях там под прикритие - понеже такъв тип институции имат досадния навик да изтриват следите си, ако очакват проверка. Така че отидох без предупреждение, но с кашон банани. Представих се за дарител и настоях да видя всяко ъгълче на дома, за да узная конкретните му нужди. И докато персоналът тъпчеше бананите в устите на децата, без да им оставя време да преглътнат, господин Айледин Кючюкали - директор на дома и бивш кмет на селото, искаше канапета, маси, гардероби, латекс. Но не и играчки, бои, пластелин, специализиран персонал. Всичко в този живот зависи от гледната точка, а гледната точка на господин Кючюкали беше домът. Не децата. Първото е непреходно. Вторите умират едно след друго.

Филип изчезваше, легнал в кошарката си - първата вдясно, в стаята на лежащо болните в Добромирци. "Вижте какви бузки е направил", кимаше доволно господин Кючюкали. Единственото нещо, което виждахме тогава, беше, че коремът на Филип е жестоко подут. Като от глад.

Няколко месеца по-късно разбрах, че Филип всъщност не се казва Филип. Истинското му име няма значение. Защото го научих, когато ми се обадиха, за да ми кажат, че е умрял.

Най-разтърсващият момент от филма на Кейт Блюет "Изоставените деца на България" за мен са кадрите с гробовете на децата.

Иво Димитров Николов. 9 декември 2001 г. - 21 декември 2006 г.

Бояна Иванова Лазарова. 29 септември 1988 г. - 29 декември 2006 г.

Тъпо е, когато целият ти живот наистина може да бъде събран в надписа на един кръст. Тези деца са се родили. И са починали. А между това не им се е случило нищо. Едно изпразнено от съдържание тире. Ако са имали късмет, са били къпани, обличани и хранени. Но са озаптявани, не обучавани. Връзвани са за леглата си, за да не буйстват. Не са се научили да играят, защото никой не си е играл с тях. Не са се научили да говорят, защото никой не им е говорил. Не са се научили да обичат, защото никой не ги е обичал. Вместо това са оставяни да се клатят в несвяст или да удрят главата си в металните решетки на леглото - което е съвсем типична реакция, когато в живота ти липсва всякаква друга стимулация. Правиш го, за да се чувстваш жив.

Ако не сте гледали филма на Кейт Блюет, отделете час и половина от забързаните си дни, за да видите тези спрели животи. Изумителното е, че нито една българска телевизия до този момент не е излъчила материала (на capital.bg сме качили линк към него). Изумителна e също така и реакцията на правителството. Социалният министър Емилия Масларова беше цитирана да казва, че филмът е инсцениран, тъй като Блюет поискала от персонала шокиращи кадри в замяна на обещание за големи дарения от чужбина. Как инсценираш тънки като клечки от обездвижване крака, които се чупят от само себе си, или ампутирани заради гангрена палци, или дълбоки рани от залежаване, или смърт е друг въпрос.

Всъщност истинският въпрос е защо две години след ужаса Добромирци все още има ужаси като Могилино. След материалите за институцията до Кърджали постигнахме, някаква, макар и пирова победа - домът беше затворен, но в общия случай децата просто бяха разпределени между други институции (което е леко безсмислено, защо - виж допълнителния текст). Логичното очакване обаче беше властта - ама вече наистина - да започне да решава проблема с този тип домове. И тя може би го прави, но адски бавно, а ръждясалият локомотив на промяната върви с детски животи и харчи много.

Така или иначе нито след Добромирци, нито след Могилино някой се извини. И в двата случая държавата обясняваше колко много е направено и колко много се прави - с думи като приоритет, процес, трайна тенденция към намаляване... Но и в двата случая деца бавно умираха в леглата си, недохранени до степен скелет и разядени от рани на обездвижване; или прекарваха дните си в клатене, или бяха връзвани, за да е по-удобно на възпитателките, или разбиваха главите си поради липса на всякаква стимулация. И това в институции, които редовно се мониторират от държавата. Няма как никой да не е отговорен.

В момента група неправителствени организации се опитва да убеди правителството да работят заедно, за да се намери по-добра алтернатива за децата от Могилино. Остава държавата да го направи не просто като част от кризисния си PR. Но това няма как да стане, ако и властта, и работещите в институциите не престанат да гледат на децата вътре като на отписани, необучаеми, доизживяващи дните си; и винаги да обясняват приличащите на препарирани скакалци телца и смъртните случаи в домовете с тежестта на уврежданията. Прекалено е удобно.

И престъпно. Да вземем например Лора. Когато бъдещите й родители - семейство Джак и Елсаби Лоу от Южна Африка, я виждат в дома в Добромирци, Лора е на 7 години и тежи 7 килограма, а диагнозата й е тежко мозъчно увреждане плюс детски паралич. Семейство Лоу води Лора в университетската педиатрична клиника в София, където и двете диагнози са отхвърлени. Днес Лора, която като останалите 98% от децата в дома не е можела да говори, владее три езика. "Убедена съм, че някои от децата имат същия потенциал като Лора, просто трябва да им се даде шанс", ми каза навремето Елсаби Лоу.

Нещо подобно казах на Кейт Блюет при един от разговорите ни, преди тя да започне работата си по филма. Нещо подобно каза тя във филма си. Нещо подобно говорят от години някои неправителствени организации в България. Тоест нищо ново: децата не са овце в стадо. Имат нужда от качествена оценка (тъй като за момента на почти всички е залепен кухият етикет олигофрения) и индивидуална терапия, от истинска грижа, от игри, от това някой да им говори, да ги учи... Имат емоции. Трябва им любов. Правилната посока е деинституционализация. Наистина - нищо ново. Защо тогава имаме Могилино през 2007-а? И всички други не по-малко шокиращи институции, които са детайлно описани в докладите на Българския хелзинкски комитет?

Сега е шансът правителството да пренасочи енергията си от потушаване на единични медийни пожари към много по-енергична работа за реформа на цялата система. Защото към момента в много институции на децата с увреждания се гледа като на продукти с адски къс срок на годност. Складираш ги за известно време, а след като срокът изтече, ги изхвърляш или в институция за големи, или на местното гробище. Което, ако се замислите, е едно и също нещо."

Яна Бюрер Тавание; източник - в.Капитал

Да. Така изглежда животът им. Липсата на живот или неговото жалко подобие. Създадена е интернет-петиция до сума народ, но лично аз гледам на нея скептично. Ето я тук.
Не мисля, че една петиция би направила това, което безбройните опити на хора като тази англичанка, които са видяли действителните условия в домовете, не успяха. Но поне е един опит за провокация на някакво мислене. Надявам се. Затова и я подписах.

Изоставените деца на България - това е още едно място, където може да се научи повече. А така ми се иска да нямаше повече. Даже ми се иска всичко това наистина да бе само измислено, както някои твърдят, но уви.

Ще завърша краткия си монолог с няколко думи от едно от момичетата от филма, Диди: "Ти харесваш ли ме, Тодоре? ... Аз ще стана добра майка. Ще се грижа за децата си ... как могат да направят такова лошо така, не трябваше ... аз не съм искала мойта майка да ме прати в дом ... ама няма да стана пак такава откачалка, пак ще бъда нормална ... Тодоре, аз тебе много те обичам, Тодоре... Тебе те липсвам ... Ти така мене за ръка ме държиш..."

Е, Тодоре, ти харесваш ли ме?










*Благодаря на Габи, в чийто блог видях линка към статията и петицията.