Чаках. Дълго уж. А после сякаш

утрото пристъпваше като порой през лято.

Даже сълзите си замениха за мечти мойте мигли –

есенни на ужким, ала повече следобедни.

*

Същата съм си като в предишния си миг.

Някога обаче бях не дъжд, а дъжд почти.

Искам още мъничко да е като когато ме валя и аз валях,

като когато те за първи път заплаках…

*

Синьото на изтърваните валежи за миг и четвърт ще наваксам.

И после не дъжд, нощ ще завали. И аз пак утрото ще чакам.